Да живееш в сегашно време

Накъде всъщност пътуваме?…

Заглавие: „Да живееш в сегашно време“

Автор: Н.Зайкова

Винаги, когато започне да захладнява, а именно към средата на есента, ми хрумват някакви екзотични и ексцентрични мисли. Например, че би ми се понравило да стана лястовица, за да се вдигна и да литна към топлите страни. Или пък мравка – и да се намърдам вътре в пещерата, и да си ям запасите, натрупани през лятото. Или пък змия – като онези от зоологическата – дето ги държат прибрани в стъклени аквариуми с отопление, за да не се вдървят от студ, както става с бедните човешки същества, които не могат да си купят дрехи, понеже са толкова скъпи, нито могат да се стоплят, понеже нямат керусин, нямат въглища, нямат дърва, нямат бензин” и пари за еднопосочен самолетен билет също нямат.

Сега му идва времето, наред с умозрителното настроение, четейки “Какво би ми се искало да бъда, ако не бях това, което съм”, да насърчим надеждата за промяна на навиците изобщо, на преходния реален живот и основите на всеобщия морал. Ограден от стени, барикадиран за живота, с покрив над главата да те пази от пороите на всекидневието и една тумба спомени и дива меланхолия по пролетния въздух. Подтиснат, но решен да се изтръгнеш пак на воля и обратното на бедняшката еротика в жалка стая да скиташ, да избягаш от всеобщите неща, е явно вроден стремеж…да се живее! Това ужасно време е известното сегашно време да искаш да живееш. Безнаказано да хвърляш заровете, неуправляем подобно цепеница, вечно жаден пред пресъхналия извор на живота, просто уверен, че слънцето ще се усмихне и пак ще пиеш на едри глътки свободата с еднопосочен билет и с едно движение прекрачил си отвъд.
“Там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства”
Така в разцвета на живота с един сандал, изхлузил се на прага и с един крак бос прекрачил в един по-друг живот, отвъд нещата, където ежедневието е истинска загадка! Далече от тълпите, от страната с дребни хорица с безлични мисли и дела нищожни, на границата с пълно недоверие, трепти и грее светлина самонадеяна и при това с истински любовни думи приканваше. “Това гладът е”, казваше, “най-добрият ти съветник. Стои на масата, но изобщо не го виждаме. Гладът за мястото, където все се завръщаше и тази тишина през цялата година.” Понякога се питам кой чашата ми пълни сам и се задява с мене? Главата ми винаги е била отнесена, ала сърцето ми си е на мястото, кораб-призрак там, на хоризонта :”Чуй мойто щастие!”. Време е да си сменя адреса и къщата и улицата и днешния отминал ден, изтърканото старо стълбище за новото и непознато царство на хотелите. Още днес? Забучил пръст в разгърнатата карта, върви слепешката, чете табелки номера по къщите, разчиства с крак чакъла разпилян, следи открива и някогашни знаци на изчезнало богатство. “Един еднопосочен билет, моля” минава покрай ушите му и за него вече е настъпил раят. “Страхотен лукс!”, ехидно му подмятат приятелите. А той търси своя спомен, върви из улици без име, седнал на чаша в кафенето да прогони далече зимата и с някаква наслада в главата му една едничка мисъл се подмята. “Недей се притеснява за багажа.”