Йо-хо-хо, Бъдни вечер е!
Пожелаваме на всички ви много весели подаръци под елхата, вълшебни мигове с любимите хора и много сбъднати мечти за пътешествия в небесата 🙂
И така… сигурно се чудите какво следва?
Време е и ние да раздадем коледни подаръци! Нашият е от сърце – приготвяме го вече над месец! Да, става дума за играта на samoleti.net и авиокомпания Малев – след броени мигове ще зарадваме някой с два напълно безплатни самолетни билета до Будапеща! Използваме възможността да благодарим специално на нашите приятели от „Малев“ за предоставената възможност, обменените идеи и участието в журито 🙂 Благодарим на всички, които ни изпратиха разкази, есета и споделиха своите мечти с нас – четенето на творбите ви беше определено интересно!
И такааа….
….дойде време 🙂 🙂
С абсолютно мнозинство от гласове, двата безплатни самолетни билета печели… ето този разказ 🙂
Ще се свържем с печелившия след празниците, за да обясним как да вземе билетите си. Както знаете, датите са по избор – до края на 30.04.2012г.
Весели празници – и ако още не сте купили подарък, напомняме ви, че резервационните системи на авиокомпаниите работят денонощно 🙂 По Коледа стават чудеса 😉
Екипът на Samoleti.net
Хо-хо-хо, по Коледа стават чудеса!
Когато преди месец обявихме играта между авиокомпания Малев и samoleti.net за безплатни самолетни билети за двама до Будапеща, бяхме наясно, че за някой тази Коледа ще е по-различна 🙂
Ето и топ 5 фаворитите на журито, подредени по случаен принцип:
Накъде всъщност пътуваме?…
Заглавие: „Да живееш в сегашно време“
Автор: Н.Зайкова
Винаги, когато започне да захладнява, а именно към средата на есента, ми хрумват някакви екзотични и ексцентрични мисли. Например, че би ми се понравило да стана лястовица, за да се вдигна и да литна към топлите страни. Или пък мравка – и да се намърдам вътре в пещерата, и да си ям запасите, натрупани през лятото. Или пък змия – като онези от зоологическата – дето ги държат прибрани в стъклени аквариуми с отопление, за да не се вдървят от студ, както става с бедните човешки същества, които не могат да си купят дрехи, понеже са толкова скъпи, нито могат да се стоплят, понеже нямат керусин, нямат въглища, нямат дърва, нямат бензин” и пари за еднопосочен самолетен билет също нямат.
Сега му идва времето, наред с умозрителното настроение, четейки “Какво би ми се искало да бъда, ако не бях това, което съм”, да насърчим надеждата за промяна на навиците изобщо, на преходния реален живот и основите на всеобщия морал. Ограден от стени, барикадиран за живота, с покрив над главата да те пази от пороите на всекидневието и една тумба спомени и дива меланхолия по пролетния въздух. Подтиснат, но решен да се изтръгнеш пак на воля и обратното на бедняшката еротика в жалка стая да скиташ, да избягаш от всеобщите неща, е явно вроден стремеж…да се живее! Това ужасно време е известното сегашно време да искаш да живееш. Безнаказано да хвърляш заровете, неуправляем подобно цепеница, вечно жаден пред пресъхналия извор на живота, просто уверен, че слънцето ще се усмихне и пак ще пиеш на едри глътки свободата с еднопосочен билет и с едно движение прекрачил си отвъд.
“Там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства”
Така в разцвета на живота с един сандал, изхлузил се на прага и с един крак бос прекрачил в един по-друг живот, отвъд нещата, където ежедневието е истинска загадка! Далече от тълпите, от страната с дребни хорица с безлични мисли и дела нищожни, на границата с пълно недоверие, трепти и грее светлина самонадеяна и при това с истински любовни думи приканваше. “Това гладът е”, казваше, “най-добрият ти съветник. Стои на масата, но изобщо не го виждаме. Гладът за мястото, където все се завръщаше и тази тишина през цялата година.” Понякога се питам кой чашата ми пълни сам и се задява с мене? Главата ми винаги е била отнесена, ала сърцето ми си е на мястото, кораб-призрак там, на хоризонта :”Чуй мойто щастие!”. Време е да си сменя адреса и къщата и улицата и днешния отминал ден, изтърканото старо стълбище за новото и непознато царство на хотелите. Още днес? Забучил пръст в разгърнатата карта, върви слепешката, чете табелки номера по къщите, разчиства с крак чакъла разпилян, следи открива и някогашни знаци на изчезнало богатство. “Един еднопосочен билет, моля” минава покрай ушите му и за него вече е настъпил раят. “Страхотен лукс!”, ехидно му подмятат приятелите. А той търси своя спомен, върви из улици без име, седнал на чаша в кафенето да прогони далече зимата и с някаква наслада в главата му една едничка мисъл се подмята. “Недей се притеснява за багажа.”
Остават броени дни до обявяването на печелившия в играта на samoleti.net и авиокомпания Malev. Журито се е размечтало заедно с нашите автори за какви ли не дестинации, а ние продължаваме да споделяме и с вас кандидатите за безплатни самолетни билети за двама до Будапеща.
Заглавие: „До където ти стигне сърцето“
Автор: М. Христова
И ето, отново съм на летище, отново ме посрещат усмихнатите земни стюардеси.
– Добър вечер. Място до прозореца, ако обичате. Благодаря. Хубава вечер. …
Винаги вземам място до прозореца, ако е възможно. Мисълта за гледката на отдалечаващия се град, светлините, безкрайният сияещ хоризонт от синьо-бял пух облаци, винаги са били моят душевен оргазъм. И ето започва пътуването ми ..
– Само чаша хубаво червено вино, моля. Благодаря! Е, разбира се, че няма да откажа и още една по-късно 🙂 Благодаря ви!
Днес беше един забързан, но страхотен ден. Най-красивото от всичко е, че вече съм при теб. Аз и ти, две пластмасови чаши червено вино в ръка, едни до друг.
– Наздраве! Обичам те! Толкова съм щастлива. Толкова обичам да летя. Помниш ли как отидохме до К., как си купихме билети предният ден, как пристигнахме точно за вечеря … ? И какъв страхотен малък ресторант намерихме ? Да, обичам самолетите!!! Обичам свободата!!
Днес ще се приземим в града на любовта, отново за вечеря, ще седнем в нашия ресторант. Сигурно е много красиво там сега. Коледа, с дъх на мечти, сбъднати желания, красиви герлянди и снежинки прехвръкващи в небето. След това ще се разходим, нали? Жадувам да усетя вълшебството на този град, да почувствам вълните на силните чувства, вярата и надеждата на този красив празник.
Колко много хора има по улицата и колко красиво са украсени магазините, виж само как хората се тълпят за подаръци. Не е ли страхотно, че на този празник, подаръци получават всички и че всеки вярва, че точно на Коледа негово желание ще се сбъдне… и то винаги се сбъдва, защото винаги е от сърце.
Подай ръка .. а, ето, идва и втората чаша червено вино… Страхотно, виж, започваме да се снижаваме, погледни колко приказно свети града.
– Скъпи, пасажери, добре дошли в Париж. Часът местно време е 19.30. Моля, не откопчавайте коланите, докато светят знаците на таблата над Вас. Пожелаваме ви хубава вечер и ще се радваме да ви видим отново. …
П.с. Моята дестинация за еднопосочен самолетен билет е страната на любовта. Там мечтая да отида, от там мечтая никога да не се върна .. Мечтая всички хора да пожелаят да живеят в нея и заедно да направим един приказен свят. А там е много хубаво – всеки има това, което поиска, колкото иска, затова единственото, което ни остава е да се обичаме и изживяваме всеки миг като оргазъм.
„Човекът е човек, когато е на път“ – пък било то и към себе си, към мислите и мечтите си 🙂
Заглавие: „Еднопосочен билет до Земята на маорите, моля!“
Автор: М. Дицов
Последните златни листа отлетяха с вятъра, а заедно с тях и красивите багри на есента. Погледнах през студения прозорец и се замислих кога за последно се наслаждавах на есенната красота. Трябва да е било малко преди да дойда в София. Сигурен съм, че ако не половината от трудоспособните хора от страната са тук, то поне 1/3 от всички, които искат малко по-добра работа са пристигнали с повече желание и малко пари в този студен и мрачен град.
В родното малко крайдунавско градче, от което съм родом, има всичко друго, но не и работа. Може би най-известното нещо в града е Стопанската Академия – учебното заведение, което осигурява висококвалифицирани специалисти за местните заведения и супермаркети. Така че след като минималното изискване за барман е образователна степен не по-ниска от „бакалавър” и без перспективи за развитие, ясно е че трябваше да потърся своето поприще в „Столицата”!
Kой ли смята, че в град от около 30 хил. души ще са необходими толкова много счетоводители и икономисти? И въобще, какво стана с обучението за инженери, архитекти, геодезисти, педагози и всички други, които се загубиха в небитието? От колко „Икономисти” се нуждае 7 млн. страна, с най-бързо застаряващото население в Европа? Интересно за коя фабрика, прозводство или селско стопанство ще работим всички ние, като всички ще сме специалисти само в икономическо-счетоводни дисциплини и никой няма да може да произвежда, търгува и/или да създава?
И така, след като се сдобих със своята диплома за счетоводител, за мен не оставаше друга възможност освен да стягам куфарите. След като пристигнах в София успях да си намеря работа, която ангажираше цялото ми свободно време извън пътуването ми с градския транспорт, с който идвах и тръгвах от работа.
За щастие имах достатъчно добър доход, но той отиваше основно за наема на малкия ми панелен, сив, двустаен апартамент. Когато бях дете бях сигурен, че родителите ми притежават най-малкия апартамент не само в Свищов, но и в страната. Докато не започнах да работя и живея в „Столицата”…
И ако някой си мисли, че отделях цялото си време за бленуваната работа, защото я смятах за най-интересното нещо на света, ще остане разочарован. Не помня кога еднообразието на извършваните от мен ежедневни дейности ме погълна изцяло, но трябва да е било малко преди да спра с излизанията, срещите с приятели и да спра да се чувствам истински жив.
Поглеждайки напред във времето бях сигурен, че пропилявам най-хубавите си и ценни години за нещо, което не си струва и което няма смисъл и стойност. Чудех се какво мога да оставя след себе си и с какво ще бъда запомнен, но съм сигурен, че дори още утре да замина някъде, никой нямаше да забележи моето отсъствие и щяха да продължат да трупат ежедневните фактури и разписки върху бюрото ми.
Наближавайки 30-те си години, изпадах в тъй наречената „дупка” и лека параноя. Та аз дори нямах, а и не мога да си спомня кога за последно съм имал сериозна връзка. Момичетата с които излизах, същите тези, с които се запознавах по нощните клубове,…не им отделях повече от 2 седмици. Без имена и телефонни номера , без спомени. Ни по- малко, ни повече. Точно 2 седмици! Колкото да не забележат какъв жалък и безпомощен лъжец съм. Сигурен съм, че дори на времето излизах и с колежката от Човешки ресурси, но липсата на грим в работна среда определено не ми помагаше в разпознаването й. Най-вероятно и на нея й беше твърде неудобно да ме заговори (ако всъщност беше тя), знаейки кой съм.
Все повече ме обхващаше депресия (тъй модерна „болест” на съвременното общество) и се замислях как ще подредя малкото неща, които притежавам в двата си куфара, които никога не прибирах и които стояха просто ей така (за всеки случай) под ръка. Сигурно всеки ще каже, а ако не – поне щеше да си го помисли, че за пореден път ще бягам – от средата, ежедневието, безсперспективността и най- вече от себе си. Както избягах от родния град, в който не мога да се прибера. Родният град, в който родителите ми с гордост мислят, че се справям добре, което бе поредната лъжа. Как да ги погледна в очите и да им кажа, че в последните 6 години всичко е било лъжа? И въпреки това, някъде дълбоко в себе си, бях сигурен, че те ще ме приемат. Но не това е целта. Не това е моят живот и моята мечта.
Мечтата ми бе да замина, някъде далеч и колкото и да е тривиално и малко клише, някъде където има палми, много пясък и където ще се будя с шума на океанските вълни.
Представях си Флорида като място, в което бих прекарал своето време, но не в до болка познатия Маями или Орландо (все пак да не прекаляваме с клишетата), а в някой от множеството островчета от „клю човете” (Kеys), включително Кий Уест – най-южната точка на Щатите. Толкова исках да посетя къщата, в която е прекарал голяма част от живота си Хемингуей, да се насладя на спокойния и доста разкрепостен живот в градчето-остров. И сигурно щях да наема къща на брега (не че там има други), за да се будя с изгрева и да изпращам залеза. Но толкова ненавиждах американците, че не бих прекарал остатъка от живота си там.
Замислих се и за Австралия, а защо не Нова Зеландия? Ще отида там, за да оставя всички неприятни и болезнени спомени в миналото, тук в студения и негосторпиемен 2-милионен град. Ще започна всичко наново, ще се запозная с цяла нова култура, с местни обичаи, порядки, като се надявам наистина да е вярно това, че Новозеландците са приятелско настроени, искрени и с непринудено отношение хора. Винаги съм разглеждал в захлас, а и малко със завист, невероятните пейзажи на спиращи дъха гледки, кристални езера и високи водопади. Представях си се как гордо крача покрай действащите вулукани-островчета, как се гмуркам сред рифовете, как се катеря по най- високата планина – Маунт Кук ( местните маори я наричат „Пронизваща облаците“). Защо да не науча и древното бойно изкуство на маорите? Сигурно щях да съм атрактивен, ако си татуирам няколко от техните древни знаци, но разбира се не и по лицето!
Представям си как си взимам едноседмична отпуска, за да се насладя на екскурзия с ветроходен кораб, от който да наблюдаваме китовете, без да ги подплашим или притесним с шум на двигатели.
Кой не се е замислял поне веднъж за истинската зеленина, която е характерна само за Нова Зеландия? Зеленина, която толкова ми липсваше в студената, прашна и мръсна София.
Сигурно щях да се впусна и по пътя на Фродо от „Властелина на пръстените“ (районът около Куинстаун), а после във Фейсбук да пусна снимки от пътя, по който „белия мъгьосник” е бродил.
Представям си и как лежа в хамак на плажа на националния парк Абел Тасман, наслаждавайки се на тюркуазения цвят на водата.
Вървейки замислен в мразовития и мрачен ноемврийски ден към скучната си работа, разглеждах прашните, мръсни и потискащи софийски улици, като в съзнанието си ги съпоставях с изградената в мен представа за зелените и необятни простори на Нова Зеландия. Неусетно се озовах пред офиса на банката, в която бях събрал скромната сума, за моя 6 годишен престой в града и още преди да го осъзная, тези спестявания се намираха във вътрешния джоб на якето ми. Едва ли не на сън бях в агенцията за самолетни билети, в която цените за еднопосочния билет до Окланд бяха най-ниски (към $ 1,500) и подадох с трепереща ръка част от дълго спестяваните, с много труд и лишения пари, срещу един хартиен лист, представляващ самолетния ми билет. Не мислех за връщане, не мислех, че нещо може да ме накара да погледна назад. Вечерта, като си събирах багажа в двата куфара, които никога не прибирах, си представях каква ще е реакцията на колегите ми, когато просто намерят една небрежно написана бележка на бюрото ми, че заминавам.
Не събрах достатъчно сили да посетя родителите си, но в треперещия им глас в телефонната слушалка усетих, че ще ме подкрепят и ще бъдат с мен, дори ако им кажех, че възнамерявам да хвана следващата совалка до Марс.
На сутринта още невярващ преминах през граничния контрол на Софийското летище. Осъзнах какво правя, едва когато колесникът се отдели от пистата и страхът от това мое начинание нахлу с пълна сила в мен. Усетих как целият се обливам в пот и дори не чувствам нищо от заобикалящата ме среда, изпитвайки панически ужас и… видях до болка познатия олющен таван в наетия панелен апартамент. Не можех да повярвам, че това е сън! Не можех да повярвам, че всичко е било напразно и отново ще трябва да се сблъскам със зловещата, потискаща картина на софийската улица. Съпоставката между тъй желаното от мен място и действителността бяха отчайващо смразяващи.
За пореден път поех към рутината на ежедневието, но сякаш имаше нещо различно, нещо сюрреалистично. Затваряйки вратите на стария раздрънкан асансьор имах странното чувство, че нещо тежи върху плещите ми и че не съм сам в тясната кабина. В един момент помислих, че това е най- бързото спускане на този разнебитен, 30 годишен асансьор, което съм преживявал! Както си мислех, че с мен е свършено, тъй като времето неминуемо е оказало влияние върху тази антика, някой постави ръка на рамото ми.
Писъкът който нададох определено не идваше от мъж, а и сигурно на жената, която бе зад мен не й се случваше всеки ден в работата от докосването й някой да подскочи поне на 15 сантиметра от земята! Но важното е, че хубавата, облечена в униформа жена успя да прикрие неловко усмивката си и със сърдечен (както на мен ми се стори) глас да ме уведоми, че полетът приключи. И до сега съм благодарен на топлината в гласа на тази стюардеса, която потвърди впечатленията ми, че Новозеландците наистина са приветливи и приятелски настроени хора!
Продължаваме смело с разказите от нашата игра за безплатни самолетни билети до Будапеща за двама – организирана от samoleti.net и авиокомпания Malev 🙂
Заглавие: „На Мачу Пикчу в царевичака“
Автор: И. Батанова
Този израз знам от много малка, но до преди месец не се замислях колко далеч всъщност е това. Ако някой ми беше казал, че един ден ще имам възможността да видя това чудо на човешката ръка, както и още много чудеса някъде там на другия край на света, щях да му се изсмея. Но ето че дойде денят, в който, когато използвам израза „На Мачу Пикчу в царевичака” знам колко далеч е това и колко не лек е пътятдо там.
Има много теории за това кой, кога и как е направил този шедьовър, но няма да се задълбочавам в тях, тъй като целта на моя разказ е да се опитам поне малко да опиша това, което изпитах. Преди да опиша гледката, ще споделя какво трябва да премине всеки един, решил да посети Мачу Пикчу. Поради трудната достъпност и проходимост има само два начина за да стигнете до това „чудо” – пеша за 3-4 дена или с влак ( 3.5 часа от град Куско и 1.2 часа от Олайтантамбо). Аз лично предпочетох железницата Този влак, освен дестинацията, към която те води, има още един любопитен факт, а именно: това е първата високопланинска железница и поради големите наклони всеки влак има 3 вагона и два локомотива, като денивелацията се преминава на зиг-заг. След като стигнете с влак, емоицията продължава с още едно „изпитание”: автобусчетата, които те качат до горе. Аз лично имах усещането че се возим с 60км/ч, но по-страшното беше, че целия път е в серпентини, от ляво през цялото време е урва, а за капак: пътят е еднопосочен. Но това не пречи на тези малки автобусчета да се разминават без да намалят скоростта си. След като си преживял живота си на лента, идва моментът, в който сърцето ти бие лудо, усещайки колко близо си го заветната цел. Братята перуанци много предвидливо са забранили да се консумират храни и напитки с цел опазване на чистотата. След като се мине проверка всеки турист има възможност да сложи печат от Мачу Пикчу на своя паспорт и получава карта на комплекса. През цялото време лошите чичковци с радиостанции следяха да се движим в позволените зони, да не се катерим по камъните и да пазим чисто. Обиколката ни продължи два часа и половина( която преди да свърши си мислех че е пекалено много време).
След входа поехме бавно и славно по пътя нагоре, за да видим причината за цялото ни пътуване. Докато всеки беше навел глава и броеше стъпалата се озовахме на първата площадка ( ако знаехме че ще има още много такива нямаше да се бутаме един друг да видим гледката, която бе пред очите ни в следващите 270 минути блаженство) и като едни себеуважаващи се „папараци” започнахме да снимаме. Докато намествах фотоапарата и се отдалечавах, осъзнах, че не мога да побера това „чудо” на екрана защото комплексът е просто огромен. Начинът, по който преди толкова много години човешката ръка е изградила цял комплекс навърха на една планина, е просто невероятен. Всичко е терасирано и на нива. Броят на стъпалата които се наложи да кача и сляза не се и опитах да сметна. Ту се изкачвахме, ту слизахме и всичко с цел да успеем да се докоснем до цялата тази красота и мистика на това място. Начинът, по който са наредени камъните и изградени сградите, все още е обект на изследвания – защото камъните пасват перфектно един към друг, без да се използва спойка. Причината цялата тази красота да бъде „опазена” от испанската инвазия е фактът , че тя е била изгубена в джунглата до откриването й преди точно 100 години. Според някои историци комплексът е открит през 1906 от двама изследователи от Куско,а не както се твърди през 1911г., когато е открит „случайно” заради близостта на думите „lost” и „last”. Изследователят Хирам Бингъм, разпитвайки жителите на Олайтантамбо питал за „Последният град” на инките, но тъй като думите са близки местното население му показали „Изгубения град” на инките и тази грешка е причината днес да имаме възможността да се насладим на този шедьовър на човешката ръка запазил се във времето точно защото е бил изгубен толкова дълго време. Някои хора вярват, че този комплект е зареден с мистична енергия и идват специално до тук за да се „заредят” други идват просто за да се насладят на гледката и изживяването. Независимо от причината поради, която всеки е отишъл в това кътче от света всеки си тръгва от там с хубави спомени, емоции и желанието да се върне пак.
Продължаваме поредицата разкази „Моята дестинация за еднопосочен самолетен билет“. А ето и днешният ни разказ:
Тема: „Моята дестинация за еднопосочен самолетен билет“
Автор: Е. Боянова
„Да заминеш – ето една дума, която твърде рядко бива осъществена на дело. Думите не бива да се мечтаят, а да се живеят.”
Този кратък цитат на един от любимите ми френски писатели Фредерик Бегбеде неведнъж ми е давал повод за размисъл. Ние хората сме винаги различни и в същото време сме така еднакви. Дишаме, трудим се, правим планове, печелим пари, усъвършенстваме се всеки ден. Понякога си позволяваме лукса да мечтаем. Поставяме си цели и ги постигаме, но сякаш най-големите ни мечти си остават непостижими. Гледаме на тях като нещо, което може да ни се случи в далечното бъдеще и ги складираме някъде дълбоко в подсъзнанието ни. Проблемът ни е там, че сме твърде погълнати от ежедневието си и се страхуваме да напуснем състоянието си на комфорт. А съгласете се – във всяка една мечта се крие доза безрасъдство.
Обичам да пътувам.
Това ме кара да се чувствам жива. Обичам да сравнявам различните култури, различните градове, различните навици, различните хора, различните улици… Всичко което е различно ме кара да се вълнувам и чувствам очарована от живота. Смятам, че ние хората сами поставяме рамки на собственото си съществуване, а животът е нещо необятно и заслужава да го опознаваме от хилядите му гледни точки всеки ден.
Звучи ли ви всичко това като нещо невъзможно? Аз пък смятам, че всичко зависи само и единствено от Вас. Зависи от това дали сте готови и колко силно искате то да се случи.
Бихте ли напуснали работа утре? Ще продадете ли апартамента си? Ще кажете ли на родителите си: „заминавам и не знам дали ще се върна”? Ето, това вече е трудната част. Да заминеш е лесно.
Обичам да пътувам.
Знам, че един ден няма да се върна. И не защото не обичам родителите си, малката си уютна стая с червената стена, домашна лютеница, кисело мляко, България…Няма да се върна, защото искам да опозная света, а имам само един живот за това.
Няма да действам като по филмите. Няма да хвана първият полет, за който има евтин самолетен билет Знам точно къде искам да отида и което е по-важното – защо искам да отида там.
Продължавам разсъжденията си с малко глобални факти. На Планетата Земя живеят близо 7 милиарда души и съществуват 193 международно признати суверенни държави. Ще се съгласите, че това прави изборът на моята дестинация доста труден.
Може би много от вас биха избрали някой екзотичен остров. Сейшелите, островите на Фиджи, Таити във Френска Полинезия или пък „Острова на хилядата храма” (Бали), със сигурност биха предложили гледки спиращи дъха и биха ви накарали да забравите за всичко.
Представете си само… Кадифен пясък, слънце, кристални води, спокойствие, уединение и хармония. Портокалови дръвчета, кокосови палми, както и стотици нови представители на флората и фауната, които не сте подозирали че съществуват досега. По цял ден може да се наслаждавате на всичко това.
Стоп! Колко време смятате, че ще издържите?
Да погледнем от друга гледна точка. Робинзон Крузо е прекарал цели 28 години от живота си на такъв един остров и отчаяно се е борил да се измъкне оттам. Героят на Даниел Дефо попада на място, където цивилизация и природа влизат в двубой помежду си.
За добро или лошо живеем във векът на технологиите, на индустриализацията, урбанизацията и други такива сложни думи, с които най-общо искат да ни кажат, че човекът вече трайно и необратимо е откъснат от природата и приобщен към цивилизацията.
Не ме разбирайте погрешно, не че не мечтая да отида на някое от тези райски кътчета, но само с двупосочен билет или най-малкото ако знам, че няма да имам злощастната съдба на корабокрушенец
Замислих се, че моята дестинация може да бъде едновременно желана от милиони хора и същевременно много по-практична. Какво ще кажете за Париж? Градът на изкуството и музеите, пищните дворци, хубавото вино, добрият вкус, непринудената женска красота, стилните мъже. Градът на любовта. Градът на Мане, Дега, Реноар, Бодлер, Жорж Бизе, Софи Марсо, Люк Бесон и т.н. Градът на Айфеловата кула, Сена, Шанз-Елизе… Списъкът е безкраен. Това е градът-мечта.
Вярвате ми, нали? Това са всеизвестни факти, които всеки втори човек би потвърдил. Но искам да споделя и някои свои лични впечатления от моята среща с Париж. Живеем в свят на лесносмилаемите факти, неограничената информация, елементарнатите потребности на консуматорско общество и лесните начини за
манипулация. Далеч съм от мисълта да развенчая бляскавата слава на един град или още по-малко искам да огорча парижани, но не мога да не призная, че лицето на Париж не е толкова аристократично и разкошно, както биха ви го представили в „Lonely Planet”.
Когато влезете в Лувъра установявате, че няма да ви стигне седмица, за да го разгледате. Чувствате се така незначителен пред платната на велики художници, които заемат цели стаи от двореца. За сметка на разточителството на някогашната френска аристокрация, за днешните парижани да живееш в апартамент по голям от 20 квадратни метра е наистина лукс. Трябва да споменем и, че за да го наемете обикновено се борите с 10 до 15 кандидата. Накрая трябва да добавим, че след като сте се примирили с 20-те кв.м. и сте успели сте да преборите конкуренцията от потенциални наематели ще трябва да сте готови да отделяте по 600-800 EUR на месец, за да живеете в гетото. Ходили ли сте някога в северната част на Париж? Ако не сте, значи не сте видели и другото му лице. Далеч от леснодостъпният разкош ще откриете квартали, които биха преобърнали представата ви за френската столица.
Осезаемо може да почувствате липсата на достатъчно пространство и във всяко симпатично френско ресторантче. Без проблем може да чуете дори шепотът от съседната маса.
Ако не сте от френскоговорящите, то със сигурност в Париж ще ви се случи да попаднете на онази снизходителна усмивка на хора, които много добре разбират какво им казвате и същевременно упорито отказват да разберат, че английският е общоприет език в повечето страни в Европа, както и че нямате нищо общо със 100 годишната война.
Париж е една огромна смесица от хора. Въпреки че Франция е една от най-социалните държави, за които може да се сетите, разделението между хората и това, че голяма част от французите не приемат „различните” се чувства навсякъде.
Качете се в първото за деня парижко метро. Пет часът сутринта е времето през което вие и още двама до трима души ще сте единствените бели в метрото. След осем часът вътре няма да видите тъмнокожи. Ще забележите предимно добре облечени делови дами и безбожно скъпи мъжки костюми. Личен опит.
Разбира се познавам и много симпатични парижани. Във всеки един град, който посетите може да откриете и хубавото и недотам хубавото.
Париж е град на контрастите: на мащабните музеи и тесните квартири, на великите личности и малките хора, на изкуството и грозотата, на черното и бялото.
И така мога да ви разказвам за още доста места, но има едно място където искам да остана. Градът, който ме плени не със сгради, музеи, картини, паметници, църкви и площади. Градът, който отидох да покоря и за първи път той успя да покори мен. Една емоция с аромат на сангрия и магически фонтани от музика – Барселона.
Барселона е градът , който след като бъде посетен остава в сърцето ви за цял живот. Прекарах 10 дни там. И през тези 10 дни ми се случиха невероятни неща. Опознавайки улиците на града и запечатвайки в съзнанието си и най-малките детайли вече знаех – това стана моят град.
Барселона предлага всичко: уникална архитектура (заради Гауди), много история, култура, хора с позитивна нагласа, забавление, плаж и много слънце. Перфектните месеци за посещение са юни, юли и август. Тогава градът от 2 милионен нараства до 4 милиона и това създава невероятна атмосфера.
Смятам да ви спестя информацията за класическите забележителности като Рамбла, къщата Батио, Саграда Фамилия и още безброй други, за които може да намерите достатъчно писания. За мен по-важното е да се опитам да ви предам онзи специфичен дух на Барселона, който постоянно разпалваше апетитът ми за живот. Това е изключително жив град, в който постоянно се случва нещо и по някакво стечение на обстоятелствата и ти винаги участваш. Дори да пътуваш сам, там никога няма да се почувстваш самотен. Разбира се, че за да успееш да се впуснеш в естествения ритъм на града трябва да имаш желание да излезеш от рамките на типичния турист, който непременно трябва да се снима пред сграда на Гауди или пред стадион „Камп ноу”. Аз определено излязох от тези рамки и за мен всеки ден беше като приказка. Никога не знаех как и по какъв начин ще премине и по какъв начин ще приключи деня ми. Когато се оставиш съдбата да те води, а не плана на някоя туристическа агенция, започват да ти се случват приказни неща, за които само може да мечтаеш.
Накратко нещата, който успях да преживея в Барселона:
Престой в хостел с 16 човека в една стая;
Сприятеляване с хора от над 10 държави;
Пеещите фонтани (един спектакъл от вода, музика и светлина, който те оставя безмълвен пред творението на едни от най-добрите инженери и архитекти в Европа);
Една вечер в компанията на хора, изпуснали последното метро (китари, алкохол и невероятна атмосфера);
Вечер из нощните барове до плажът Барселонета;
Престой от няколко дни в къща, в един от най-богатите квартали на Барселона, където мой домакин беше местен сърдечен хирург;
Couchsurfing party-та с над 200 човека от целия свят.
Започнах с мисъл на любим писател. Ще завърша с друга, този път от един важен за мен филм – „Яж, моли се и обичай”.
Има един чудесен италиански анекдот за един бедняк, който всеки ден ходел на църква и се молел пред статуята на един велик светец: „Моля те, моля те, моля те, нека спечеля от лотарията!” Накрая изнервената статуя оживяла, погледнала го и казала: „Сине мой, моля те, моля те, моля те, купи си билет!”
Смятам, че когато наистина искаме нещо в животът ни да се промени, трябва да действаме. Дори да е трудно понякога да вървите срещу течението, не се оставяйте то да ви носи. Промяната е хубаво нещо и трябва само да имате смелостта и желанието да направите първата крачка.
Вярвате ли в случайностите? Или следвате мотото, че каквото и да се случва, се случва по определена причина?
Интересно тогава какво ще кажете за следващия ни читателски разказ 🙂
Тема: Неосъществената ми Будапеща…
Автор: Д. Аврамов
Преди има-няма шест години, една нощ сънувах странен сън. Вървя около една река, ама хем вървя на единия бряг, а като погледна – вървя и по отсрещния. Събудих се изплашен, нямах си и на идея какво сънувам и бях доста стрестнат…Така шест поредни дни…На седмия ден, докато превключвах телевизора, какво да видя – брега и реката от моя сън! Загледах се в предаването и така разбрах, че по някаква причина толкова нощи наред сънувах Будапеща. Стори ми се изключително странно, защото аз съм прагматичен човек, не вярвам на поличби и не обичам да мечтая като цяло! А и никога не се бях интересувал нито от Унгария, нито от тази част от Европа. Пълен контраст с интересите ми за пътешествия до тогава. Идеята за Будапеща обаче се загнезди трайно в съзнанието ми! И си обещах да отида на място, за да разбера какво в съзнанието ми, без да ме пита, ме беше привлякло на там.
Започнах планирането, запазих билети, хотел и аха да тръгна – отпуската ми беше прекъсната, а аз трябваше да се върна спешно на работа! Провалиха ми се всичките планове, и така и не успях да стигна до желаната цел!
След година, ненадейно от някъде се появи пак моят сън с реката. Досетих се аз какво си бях обещал, започнах пак да планирам пътуването. Този път обаче, семейни проблеми ми попречиха да изпълня обещанието си…Бях много огорчен от случващото се честно казано, защото не намирах нищо забавно в това, съдбата да ти поднесе някакъв подарък, и аха да го разопаковаш, и тя да го вземе от ръцете си! Обещах си повече да не се занимавам с тази „глупост”, да си гледам живота и да не обръщам внимание на подобни идеи!
Мина се не мина година, бях забравил вече за тая моя неосъществена Будапеща, и една нощ тя се върна…неочаквано, много по-цветна от преди, много по-жива и настоятелна! Събудих се с една единствена мисъл в главата – трябва да отида в Будапеща! Реших, че третият път ще е на късмет, какво се случва в приказките! Живият живот обаче, както се досещате, не е приказка! Или поне не от онези, безметежно позитивните! Ден преди заминаването, отново се случиха някои неща и така се стигна до анулирането на така „щастливото ми” трето пътуване. Честно да си призная, тоя път не бях просто ядосан, ами безкрайно бесен!
Излишно е вече да обяснявам, мисля си, как още два пъти бях на крачка аха-аха да стигна до така мечтания от мен Дунав, с великолепните си два бряга и мостовете, пълни с атмосфера…с история…с любов…
Много ми е трудно да обясня на хората чувствата си към този град. Сякаш част от мен е там, нещо ме свързва с Будапеща и имам силното усещане, че ако отида там, ще намеря това което ми липсва сега – ще намеря част от себе си!
Тази година се отказах от идеята си, не бях сънувал брега и девет си аз, така че не се и сещах за Будапеща. Отпуската бе оползотворена на родното Черноморие, така че живеех спокойно и благодатно. До преди няколко дни, когато сънят се върна! За шеста поредна година…този път необичайно силен, впечатлителен и много по-жив и реален от преди! На другата сутрин докато си проверявах фейсбука в офиса, видях конкурса на samoleti.net. Ако щете ми вярвайте, паднах от стола! Ама не преносно, като за разказ – ами съвсем буквално! Блазе им на колегите за забавната сутрин на мой гръб.
Сега усещам, че най-накрая ще успея да видя всичко, за което до сега само съм мечтал. Ще зърна онези дребните детайли, които са в съзнанието ми и сякаш като отида, няма да имам нужда дори и от карта. Най-накрая ще видя зловещия, но само отвън парламент, колоритния рибарски бастион, великолепния кралски дворец, незабравимата църква „Свети Матияш”, катедралата „Свети Стефан”, величествената опера, шарения Видам парк…Ще опитам оригиналния Самош марципан и безумно вкусния десерт Шомлой Галушка гарниран с пивкото токайско вино. Ще се разходя по остров Маргит, из зоопарка, ще посетя Тропикариума, ще се разходя по Площада на героите, ще се кача на купола на „Сент Ищван”, а вечерната разходка по Ваци и Рокаци…ах, вечерната разходка по Ваци и Рокаци…вече усещам ароматите, глъчката, уличните музиканти, виждам светлините, хората…
Ще ми се в Будапеща, ама много ми се ще! Зная, че това пътуване ще ме промени. Нещото, което сега ми липсва и ме кара да се чувствам недовършен, ще намери своето място. Усещам, че съм свързан с Будапеща, усещам в сърцето си, че това ще е мястото, където ще се почувствам у дома си! Зная, че моя момент настъпи и най-накрая, съня с разходката край Дунава ще намери своя логичен край – ще се разходя край Дунава, съзрян в прелестите на красива Будапеща! И то много по-скоро, отколкото и предполагам!
Уикенд е – време за срещи в любимите хора, почивка, ако щете и доза зимен мързел…. Насладете му се максимално, както и да си го организирате 🙂
А ние продължаваме с разказите в нашата игра.
Тема: „Моята дестинация за еднопосочен самолетен билет“
Автор: В. Кънева
Малко ми е трудно да си избера само едно място, което да посетя и в същото време да ми хареса толкова, че да си взема еднопосочен билет за там и да остана. И тъй като все пак искам да разгледам целия свят, а имам избор само на едно място, бих си взела еднопосочен билет за Луната. От такава височина бих разгледала целия свят с един голям телескоп.
Дълго време си мечтаех да посетя Лондон. Може да се каже, че ми беше детска мечта. За моя изненада, това се случи. Спомените ми все още са така ярки, макар че мина повече от година. Разхождах се по улиците, по които са се разхождали световно известни актьори, музиканти и писатели. Стоях на същото място, на което е стоял уважаваният от мен биолог Дейвид Атънбъро. Имам същата снимка до статуята на Чарс Дарвин, каквато и Атънбъро има.
Екскурзията ми до Париж, също беше неочаквана. Посетихме приказния квартал Мон Матър. Видях картините от учебниците по история – например коронацията на Наполеон.
Когато отида на такова място се стремя да погълна всичко от културата на страната – архитектурата, начина, по който се държат хората, как изглеждат, историята… Но колкото и да е хубаво, човек се претоварва от цяла информация и най-накрая започва да си мечтае за дома. Всеки град крие своя собствена атмосфера. Всичко, което видях в западните градове, беше подредено, чисто и лъскаво или поне това се представя на туристите.
Прибираш се в България и дори протърканият балатум на летището ти прави впечатление. Първите минути в България ти се струват малко тъжни, но и се чувстваш някак си спокоен – прибираш се при семейството и приятелите.
Нека погледнем ситуацията при случай, в който си взимаш еднопосочен билет. Първите дни в друга държава може би ще са малко объркани, после забавни, после… какви? Ще свикнеш с красотата на града, ще опознаеш културата и къде ще остане изумлението от новото място? Отговора е в миналото, ще приемеш всичко за даденост и няма вече да ти прави впечатление. Не ще говориш и на родния си език, няма да имаш тази лекота в изказа, няма да можеш да се смееш на хумора, който разбираш.
Около половината ученици от моето училище заминават в чужбина с еднопосочен билет и в повечето случаи историите, които разказват са сходни. Сприятеляват се с хора, които отново са българи и не биват приемани от обществото като свои. От биологична гледна точка това е нормално и не виня чужденците. Но щом моите съученици намират приятели там, няма проблеми и тук да постигнат същото. Тъжно ми е, че повече няма да ги видя.
Моят еднопосочен билет искам да е за България. Искам да разглеждам различни места, но в същото време да знам, че имам един билет за завръщане в родината. А на моите съученици бих им дала съвет: Ако сте толкова работливи у нас, колкото сте раболливи и в чуждите страни, то бихте живели по-добре тук, отколкото там. А когато отидите в чужбина на екскурзия, приживейте екстаз на сетивата, защото всичко ще ви е непознато и ново.
За идните години имам планове да посетя Венеция, Амстердам, Букурещ, Токио… … … …
…а може до тогава да има и друга изненадваща екскурзия 🙂